Плажът

Ева се събуди в поредния хотел. Което не спираше да й напомня, че няма дом от близо една година. Но всъщност тя не се вписваше в представата за "бездомните", защото дори не приличаше на такава. А и за един ловец на сенки, живеенето на свобода не беше никакъв проблем. Пътуваш, сменяш градовете и се справяш с демони. За Ева това си беше чист райски живот.
Цял ден обикаляше града,купуваше си дрънкулки и се удивляваше на спокойствието на хората. Все още не можеше да свикне с мисълта, че не знаеха нищо за света, а се имаха за нещо; огромното им самочувствие дразнеше Ева и я караше да се отнася двойно по-грубо с тези, които дръзнат да й се перчат.
Вече виждаше залеза, когато нещо я придърпа към плажа. Не можеше да знае какво, но едно беше сигурно -винаги, когато нещо я дърпаше, това означава, че наоколо има някакви демони. Свали лъкът от рамото си, като започна да се оглежда. Мястото, на което се беше озовала бе пусто. Нямаше как да не се зачуди дали това не е нормално.
Тъкмо когато реши, че всичко е наред, нещо изскочи пред нея с огромна сила. Можеше да познае напълно автоматично,че това е бездушен, който трябва да бъде елиминиран. Взе стрела бързо, но продължаваха да се появяват все повече и повече потенциални мишени. Дори и с голямо самочувствие, Ева трябваше да признае, че щеше да й е трудно да се справи блестящо.
Точно когато успя да повали два със своите светещи , подобно на серафимски ками стрели, някой друг се справи с последните два. От изумление тъмнокосата наклони надолу лъкът, за да успее да види през вдигалия се пушек от плажа. Повали последния бездушен с няколко стрели и погледна момичето пред нея. Нямаше как да сбърка -и тя беше ловец на сенки.
-Впечатляващо. -Усмихна се Ева. Рядко се случваше да бъде впечатлена от нещо и още по-малко да го признае, но нямаше как да изкриви душата си за това.

Ева се изненада от самоувереността на другото момиче, но веднага се скастри сама себе си -малко бяха ловците на сенки с никакво самочувствие. Прибра последните стрели в колчана си, като отметна няколко кичура от косата си. Беше облечена във впити черни дънки и един тон по-светла блуза. Носеше кожено яке, което добре показваше слабата й талия. Момичето срещу нея от друга страна носеше рокля в черен цвят й беше избрала камшик за свое оръжие. Нетипичното радваше Ева-нали именно тя носеше лък, докато повечето ловци на сенки се задоволяваха с носенето на няколко броя ками или кинжали.
-Предполагам си или от близкия институт, или си странстващ ловец, като мен. -Предположи Ева. Знаеше за института и винаги в нея се надигаше любопитство.. Дали изглежда като този във Франция, където беше отраснала до тръгването си. Дали всички си приличаха или зависеше от тези, които го ръководеха..
-Ева Блейк. -Добави, като кимна, вместо да подаде ръка. Не й харесваше да се сприятелява още в началото, защото не знаеше какво представлява отсрещния човек. Винаги бе подготвена за всичко и никога нямаше конкретни очаквания.
Изправи се и направи няколко крачки, оглеждайки плажа. Вече нямаше следи от бездушни или друг вид създания, представляващи опасност.
Замисли се през колко ли опасности беше минала през последните две години. Дали някога всички щяха да живеят в по-добър свят, без да се налага да се водят такива малки битки? Или пък щеше да стане по-зле? Ева искаше да вярва в най-доброто, но никога не се отказваше от това, да очаква възможно на-лошото. Замисли се за всички жертви, които щяха да се дадат в нова потенциална война. Плажът беше пуст, каквото щеше да е сърцето на родителите , загубили децата си или децата, загубили родителите си.

Ева започна да прибира стрелите от земята, като започна да ги чисти в парче от плат, последвайки примера на своята събеседница. Въпросът (както й ръкостискането) я изненадаха, но тя побърза да възвърне нормалното за нея изражение и да заговори.
-Нямах особен избор. -Започна, бършейки една от последните проблясващи стрели. -Отраснала съм в института в Париж, макар семейството ми да сме си чисти англичани. Просто там се е случило да се запознаят майка ми и баща ми. Имах брат,който беше убит. Родителите ми така и отказваха да се съвземат и реших, че ще се справя по-добре и без да се преструвам излишно, че не се грижа сама за себе си.
Прибра стрелите. Още като малко дете, след смъртта на брат си, тя можеше добре да усети как за пред другите , родителите й се държаха, но помнеше как в института цареше тишина. Сама започна да си готви, както и сама започна да се пази. Дори сама се научи да стреля малко преди да замине. Болезнената тема остави лицето й каменно за няколко секунди, преди да проговори отново.
-А пък и да обикаляш света е много..полезно. Научаваш се да се сливаш по-лесно с мунданите. Научаваш се да стоиш в сенките, което понякога е много необходимо.
Вдигна поглед към Фелисити и й отправи нещо като полу-усмивка.
-Ами ти, защо се застояваш тук? Предполагам, че е заради семейството, приятелите. Може би дори и гадже, ако имаш такова.
При последното Ева се замисли. Дали не бе изгубила способността си да създава приятелства или да бъде близо до някого изобщо? Нямаше приятели или близки. Или поне не знаеше да има такива. А и какво можеше да им каже, ако се запознае с тях? Че е избягала, като малко дете, за да лови демони? За да стане велика, както ловците на сенки от историите? Понякога Ева сама се чудеше каква е нейната цел в живота. Дали щеше да умре безславно или щеше да е поне наполовина толкова славна, колкото своите предци.

Ева побърза да последва събеседницата си. Не знаеше до колко е добра идея да се спусне в ново запознанство, но и нямаше как да прецени, след като нямаше база за сравнение. Единствения приятел, който някога беше имала, се оказваше орелът, който имаха в имението в Париж. Толкова харесваше птиците! И именно за това го бе пуснала да се рее и понякога го забелязваше над себе си. Може би защото само Ева имаше смелост да го храни, въпреки окървавените си пръсти после? Или може би защото знаеше, че орелът няма да я нападне и издере.
-Винаги съм искала да имам постоянен дом и парабатай. -Продължи замислено Ева. Тонът й показваше, че се опитва да придаде небрежност на тона си, въпреки силната болка от тази липса. Крачките й бяха бавни,но знаеше колко грациозно изглеждаха отстрани с Фелисити. Виновна за това бе кръвта на ангела, която ни караше да се движим безшумно и грациозно. А също и много руни по цялото тяло.
-Градът ми изглежда достатъчно хубав и препълнен с демони , за да остана по-дълго. -Каза по-скоро на себе си Ева, отмятайки кичур коса от лицето си. Кой знае, можеше да си намери приятели и да се установи. Дори да си купи апартамент, защото мисълта да влезе в тукашния институт й навяваше тъжни спомени за нейния дом. Животът беше пълен с възможности и стига да поискаше, Ева можеше да има всичко. Или поне си мислеше,че има шанс да получи и частица от това, което Фелисити вече притежаваше, а Ева никога не е помнела да има -някого, при когото да отидеш.
Обърна се и огледа събеседницата си за пореден път. Чудеше се дали животът й беше като приказка. Дали и тя не мислеше за своите проблеми и тревоги в този момент? Дали животът тук не се различаваше кой знае колко от този във Франция. Всичко й предстоеше да научи в близкото бъдеще.

Истината беше, че и при Ева никога не се случваше просто да се заговори с някой, без да хвърли някоя от типичните си саркастични забележки. Обикновено, когато някой я заговори, тя впива поглед в него, прекъсва го на средата на изречението, казвайки нещо достатъчно грубо, за да накара другия човек да се отдръпне, да си отиде и никога повече да не си има работа с нея. Или просто можеше да стане невидима. Но всички тези неща може би идваха от факта, че никой мундан нямаше как да разбере Ева. Повечето дори няма да опитат, което я караше да ги презира още повече.
Но с Фелисити имаше шанс просто да докара нещо като приятелство. И двете изглеждаха сприхави и се списваха в образа на "фаталната жена", която обикаля из всички съзнания. И двете имаха нетипични оръжия. И двете искаха да опитат дори за малко от светана другата.
-Знаеш ли.. -Започна Ева, оставяйки устните да изрекат това, което я осени преди секунди. -Ако поискаш може да направим следното. Ти искаш да пътуваш, нали? А аз не искам да пътувам, а да се опитам да си намеря дом и приятели. Ако ти ми помогнеш за моето, аз ще те придружа на седмично пътуване из света.
Като цяло Ева рядко предлагаше на някого нещо, защото рядко общуваше благоприятно за останалите. Но все от някъде трябваше да се започне, ако искаше промяна, било то малка или грандиозна. Шоколадовите й очи пробягваха по лицето на Фелисити, за да намерят отговора или да преценят дали предложението би й харесало. Смрачаването им придаваше още по-тъмен вид и постепенно шоколада в тях се превръщаше в неосветен мрак.
Морските вълни се удряха с голяма сила в близките скали, а шумът предизвикваше настръхване по кожата на Ева. Уважаваше малко неща на този свят и силата на моретата и океаните определено спадаше към тях.