Кеят

Слънчевите лъчи едва огряваха земята, докато Грей Кенет стъпваше безшумно по пясъчната ивица, възможно най- близо до водата. Стараеше се да избягва вълните, които предателски щяха да издадат положението му и да провалят целия му кофти измислен план. Усещаше липса на креативност в мисленето си, откакто се раздели с Виена насилствено. Животът беше скапан! И убиваше онези, които най- малко го заслужаваха, за да накаже други свои псевдо храненици.
Прехапа устната си, когато очите му засмъдяха и заплашиха да се налеят със сълзи като на малък, седем годишен сополанко. Избягваше тези изблици на чувства. В интерес на истината не беше особено нещастен и мъката му бе преминала през всички етапи, но не бе завършила със смърт, а с избавяне от лошия завършек. Всъщност, завърши доста добре. Завърна се към работата си, която беше в голяма частност странна за обикновените хора.
Ето това правеше в момента. Даваше всичко от себе си в своята работа.
Пристъпи към кея и се скри под старите, разнебитени дъски. Беше му трудно да остане съвсем тих, но шумът на преминаващите хора, вероятно прибиращи се от плаж, прикриваха неговото шумолене и го правеха почти невидим за човешко око. Успя да се вмъкне навътре. Надигна главата си нагоре. Дъските на кея изскърцаха зловещо, докато и последните лъчи се скриваха и настъпваше бавно, но сигурно нощта. Погледна през малките процепи, докато ръката му напипваше нещо дълго и продълговато под коженото му яке. Беше готов да го извади оттам и да го използва отново, но трябваше да се увери какво наистина беше готов да нападне.
Излезе от прикритието си, готов да извади оръжие от вътрешния джоб на якето си, но преди да го направи се препъна в една издатина и полетя напред към жертвата си. Падна по лице като междувременно успя да улови тънкия глезен на женската фигура, само на няколко сантиметра пред лицето му и да го придърпа към себе

Клеъри пристъпваше бавно и нервно, скрита зад магически прах. Този път грацията отсъстваше от движенията й, всъщност не й беше много позната. Ботушите й потъваха в пясъка, карайки я недоволно да мърмори под носа си. Бе изморена, ставите и краката я боляха. Нямаше търпение да се прибере, да си легне и да проспи абсолютно цялото денонощие. Дори седмицата. От скоро бе ловец на сенки. Едва разбрала за произхода си, бе избрала да поеме по пътя на майка си... и баща си. Малко след това се запозна с Фелисити, която я тренира. Сега бе способна да се защитава и да практикува това изкуство, въпреки че пропуските й явно си личаха. Под крехката й външност се криеше боец. Това бе тя, това желаеше. Така животът й имаше смисъл.
Огледа се наоколо и притихна. Миналата вечер демонът они се бе измъкнал, благодарение на няколко мундана, и вече започваше да й лази по нервите. Погледът й проследи слънцето, което се канеше да залезе, чието отражение се къпеше в океана. Небето бе смесица от розово и оранжево, зловещо, но и невероятно красиво. На този фон водата изглеждаше учудващо синя и привлекателна. Сигурно плячката й се бе скрила в сенките, слънчевите лъчи бяха фатални, често носеха смърт. Не, демонът нямаше да измъкне просто ей така. Здрачаваше се, скоро щеше да излезе.
Нещо премина покрай нея, неспособно за пропускане от периферното й зрение. Светкавично се извърна към посоката му, запазвайки спокойствие. Посегна към серафимската кама, втъкната в колата й. Докосна я, за да почувства динамичната й енергия. Още не й бе времето, трябваше да почака. Приближи се до кея, изучавайки го.
Изведнъж нещо или по-скоро някой я хвана за глезена. Падна по гръб, лактите й спряха сблъсъка на косата с пясъка. Светкавично посегна към оръжието си, името му бе застинало на устните й.
По дяволите! – промълви, когато осъзна какво се бе случило.
Пред нея стоеше мъж, малко по-възрастен от нея, който я изучаваше с поглед. Късо подстриганата му руса коса караше сините му очи да изпъкват. Лицето му имаше правилни черти, изглеждаше някак измъчено. По кожата му се виеха красиви руни, които момичето можеше да разпознае дори и в тъмното. Фини белези се открояваха до тях, знаци на гордост. Нейната кожа не бе изглеждала така до скоро. Всъщност Клеъри спираше да прилича на мундан все повече и повече. Хвърли му унищожителен поглед, сдържайки се да не се развика. Лесно избухлива и с ужасен характер, бе най-лошият противник.
Нещо притеснително се прокрадна в ума й. Нямаше и следа от чудовището, сигурно ги наблюдаваше отстрани. Демоните они не бяха достатъчно умни, за да си измислят стратегии, ала това ги правеше и лесни за убиване.
- Демонът е някъде тук, а ти нападаш мен. Чудесен ход, ловецо! – подхвърли му саркастично.